Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи в тъмни килери.

Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,

твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.

Тези рими ме влюбиха в Мария Донева, веднага щом ги прочетох през (далечната вече) 2011 г. Оттогава се опитвам да следя всяка нейна изява, да купувам (с автограф) всяка нейна книга. За първи път се запознахме и я снимах по време на концерт на ДЖАП.БГ (джазът пее на български) в НДК. Тогава бях много тъжна, но срещата ми с нея – топла, приятна, истинска, ме завладя и дълго време ми напомняше колко щастлива съм всъщност.

Внезапно ще ми мине болката.
Без повод ще се утеша.
Мъглата е разсеян облак,
решил да повърви пеша.

Тя умее да вдъхновява. Дори понякога да няма сили, винаги с лекота дарява сила, светлина, смисъл и радост на своите читатели. Вълшебните ѝ лечебни думи приютяват, утешават, карат ни да ценим всяко малко преживяване, точно там, където сме.

Между Изток и Запад,
между Север и Юг,
има пета посока 
с кратко именце – Тук.

Мъча се да я побера цялата в това интервю, искам да разкажа за всичките ѝ книги, животни и неща, но разбира се, не успявам. Защото е необятна. За вдъхновението, съмненията, талантите, почитателите, призванието и признанието имам честта да говоря с Мария Донева.

Благодарим на Книгата, че ни приютиха за този разговор.

– Усещането да говоря със своя Муза е неописуемо. Ти как се чувстваш в тази роля?

– Муза ли ме нарече?! Ехааа!
 Ако трябва да избера какво искам да бъда – муза или автор, ще откажа да избирам. Но ако наистина трябва да направя такъв избор… Пак ще откажа.
 Искам да създавам неща. Искам да изпитвам вдъхновение, да летя, да плувам във вдъхновение, да дишам вдъхновение и да създавам неща, които са красиви и добри.

Съзидателната енергия не може да се загражда и да се притежава, тя преминава като вятър през съзнанията на всички хора, облъхва ги и по някакъв начин ги свързва. 
Когато някой човек работи вдъхновено, той създава около себе си особена атмосфера, която заразява с творческа радост. 
Така че всеки може да бъде муза за другите. Какво има тук да избираме?

Преди време гостувах на едни ученици и в техния отзив за срещата ни едно дете беше казало – след срещата с Мария Донева едва ли ще чета повече, но ми се прииска да правя повече нещата, които са ми интересни, за да стана по-добър в тях.
 Да, аз съм Муза. Точно това значи тази дума.

– Обидно ли е да си Муза в България? Или е по-скоро чест и има своите привилегии?

– Е, как може да бъде обидно да си муза. Това е прекрасна съдба. Мисля, че всички учители в силните си моменти са музи. Всеки родител е муза за детето си. А децата колко са вдъхновяващи! Ние си предаваме божествената енергия, споделяме я и така ѝ даваме още по-голяма сила. Муза в България. 
Опитвам да си я представя. Музата е чаровна, артистична, привидно безотговорна, може някой път да е леко нетрезва. Работи до пълно изтощение с удоволствие, но само ако ѝ е интересно. Може с нечовешко търпение да изпипва с месеци някакъв микроскопичен детайл, а може да наругае на втората минута някой натрапник или досадник, или шефа си. После ѝ е мъчно, защото си го представя какво мъничко детенце е бил. Друг път пак му крещи, щом се наложи. Музата никога не скучае, невъзможно е. На музата пари не ѝ трябват, затова ако ѝ се появят отнякъде, ги харчи по най-бързия начин за красиви неща или ги раздава, без да се замисли. 
Ох, мъча се да си представя някакъв етнографски или геополитически атрибут на музата, но не се сещам. Муза в България? Може.

– Твоето творчество е достъпно чрез блога ти. Всеки може да те копира, да те цитира, да общува с теб. Тази близост с читателите не те ли изморява? 

– Обичам си блога. Той е като фантастична, но реална допълнителна стая в апартамента и там си държа хубавите неща – стихотворения, истории, снимки на любими хора, на гледки от пътешествия и на играчки, с които си играя. Ако някой друг ги харесва, може да им се радва, те няма да се изхабят от това. Тази мисъл ми е приятна.

– По този начин не се ли лишаваш от доза елитарност, присъща на някои известни писатели и поети? Не те ли лишава и от средства – вместо да си купят твоя книга, хората могат да я прочетат в интернет.

– Аз не съм елитарна, аз съм си аз. Предполагам, че човек може да бъде част от някакъв елит, но елитът е елит спрямо нещо друго, нещо по-долу, по-малоценно и незначително. Не, не. Не. Не съм. Що се отнася до отношението между публикация в блога ми и публикация на хартия, мисля, че те не си пречат, даже май си помагат.

Първо, едни хора четат книги, други четат в интернет. Някои четат където и както им падне. Аз ги харесвам всичките.
 В блога е тюрлюгювеч. Има всичко. Има случки, снимки и смешки, поздрави за празници, печални разсъждения на ежедневни теми и покани за събития, отзиви за книги и спектакли.

Книгата е различна не само като предмет и усещане, тя и по съдържание е подбрана, подредена, премислена и режисирана – да има начало, среда и край. Като четеш в блога, все едно вървиш по пътека в планината и си късаш ягоди, вадиш бонбон от джоба или сандвич от раницата… Книгата е вечеря в ресторант, там си на романтична среща със себе си.

– Къде откриваш своите музи, как се раждат онези „две-три идеи, в ума ти закотвени”?

– Има една книга на Елизабет Гилбърт, „Магията да твориш“. Преводач – Ирина Манушева. В тази книга се говори за способността човек да се свързва със света на идеите, за да създава своите неща. Там се казва, че творчески настроеният човек не може да определи кога точно ще го връхлети вдъхновение, затова трябва да се старае винаги, във всеки миг, да бъде в добра форма, готов да бъде вдъхновен.

Ние трябва да бъдем на висотата на вдъхновението. Да пишем, да четем, да наблюдаваме, да запомняме, да мислим, да бъдем чисти в мислите си, в отношенията си с хората и със света. Както професионалният спортист тренира всеки ден, а се състезава на големи състезания само няколко пъти годишно, така и човекът, който твори, трябва да се подготвя. Да бъде готов. Няма напразен труд и никой труд не остава невъзнаграден. Наистина го вярвам. 
А после идва моментът, в който ти хрумват няколко думи, записваш ги и готово. Много е лесно.

– Често ли твоята Муза е “злоядо опако животно”? Какво предизвика това ядно стихотворение за Музата?

(…) тя със мене не споделя,
и съм безсилна и самотна.
От бой ми иде да я смеля,
злоядо опако животно.

Да я захвърля във килера,
да я заключа във музея…
Но друга няма да намеря,
и няма друга като нея.

– Е, сега. То не е ядно… По-скоро е нещо като смешен автопортрет. Много ми е важно да пиша стихотворения. Много ми е приятно, много щастливо, освобождаващо, прекрасно ми е да пиша. Обаче… Не зависи от мен и това може да бъде мъчително. Ами ако вече съм написала последното и никога вече… а? Никога не знаеш. Но това е част от общата несигурност на живота, като започнем с факта, че човек е смъртен.

Чакай, ще цитирам точно. „Майсторът и Маргарита“, препрочитам я. Ето, на стр. 14, горе: „Да, човек е смъртен, но това не е толкова страшно. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, ето къде е номерът! И изобщо не може да каже какво ще прави същата вечер.“ 
И аз, внезапно смъртната, страдам за ненаписаното. 
Да. Страдам.

– Имаш 16 издадени книги. Коя ти е любимата?

– Sweet sixteen. 16 сладки книги, две от тях с разкази, другите със стихотворения. Любима ми е „Животните“, не само защото е най-новата, а и защото някак ми е много нежно към нея. Някои от историите в нея са ми толкова важни и съм казала толкова трепетни за мен неща, че се наложи за баланс да добавя и разни смешки. От друга страна, отзивите, които получавам, не съвпадат с моето читателско усещане за книгата. Аз я усещам печална. Мила ми е.

– Често творбите заживяват свой живот и твоите любими стихове се различават от тези на публиката. За коя своя творба си научавала с изненада, че се харесва най-много на хората?

– Веднъж в Русе една дама ме попита защо миналата година съм публикувала в блога едно стихотворение и после веднага съм го изтрила, добре, че успяла да си го препише навреме – и ми го показа в един бележник. Според мен не беше добро, но е било точно за нея точно в този момент. Може би дори единствено тя е успяла да го прочете. Хайде после кажи, че няма чудеса. Мисля, че най-цитираното ми стихотворение е онова, дето завършва „И нищо няма да си вземем, и нищичко не притежаваме.“ Аз съм го кръстила „Очевидно“, защото то е такова. А, да, точно него съм била откраднала от онази госпожа. Ама че вкус имам и аз…

И да се смеем, и да плачем –
живеенето е за малко.
За малко само нещо значим.
Една черта от  химикалка.

Приятели – дано са здрави.
Деца – дано да са щастливи.
Това най-много да оставим.
Довиждане – и си отиваме.

И нищо няма да си вземем.
И нищичко не притежаваме.
Освен, назаем, малко време.
И радостта, която даваме.

– Изкушаваш ли се да пишеш, за да се харесаш? Например знаеш, че твоята аудитория обича дадени теми и ѝ ги даваш? 

– Естествено! Изкушенията са за това. Те са приятни. Те ни желаят, ухажват ни, казват ни, че сме хубави и умни. 
Ние знаем, че може и да ни лъжат, но защо да не се насладим на момента? 
А пък да се насладиш на изкушението е едно, да му се поддадеш – съвсем друго. Аз не се поддавам!



От друга страна, мен ме четат хора като мен. Хора, с които обичаме сродни неща и споделяме общи ценности. Ако пиша това, което чувствам и мисля, ако го напиша честно и красиво, то ще стигне до тях.

– Чувстваш ли се призната от литературната общност в България? А имаш ли нужда от признание?

– Не се чувствам част от такава общност. Например не мога да кажа, че принадлежа на определено литературно поколение, кръг или тенденция. Не участвам в сдружения, съюзи и изобщо в никакви такива. 
Не си избирам приятелите според професията им. Имам приятели, които пишат, но ги ценя не само заради това. 
Понякога избухват разни скандали в литературните среди и тогава си казвам – боже, добре, че съм невидима, нека никога не узнаят, че съществувам и никога да не се занимават с мен.

И да, призната съм.
 Имам три насърчителни и щедри писма от Валери Петров. 
Миналата година благодарение на обичната ми Весела Груева имах възможността да се запозная с професор Никола Георгиев лично, не само като обожаван преподавател и автор на книги, които са повлияли на мисленето ми като филолог. Професор Георгиев беше много щедър, когато говореше за някои неща, които съм писала. Всъщност той ми даде идеята за „Животните“ – да събера в една книга стихове и проза. Имам две шестици от личните си божества. Какво повече? Другото е стихотворенията ми да срещнат читатели, които да ги припознаят и приемат. Това е признанието, от което се нуждая.

– Кои са най-милите жестове, които си получавала от твои (по)читатели?

– Това интервю. Не можеш да си представиш колко е вълнуващо и специално за мен, че се срещнахме, пихме кафе и си говорихме тайни работи, и после ти ме снима, и ме гледаше внимателно, и то така, че човек усеща – тя наистина ме вижда, и после ме изкара красива! И тези въпроси, които ме карат да си мисля и да споделям, и все едно си разговаряме наум. Чувствам се обсипана с дарове. Благодаря ти!

Ако се върнем малко назад, към признанието, мога да кажа, че не получавам точно признание, ами обич. Чувствам се прегърната и приета. Някой да ти отдели време от времето си е като да ти даде живот от живота си. Примерно да прочете стихотворение, или книга, и да ти пише – ей, знаеш ли как си казала нещо точно за този ден, точно за мен. 
Или пък покана за сватба с мое стихотворение… Или торта! Торта със стихотворение е сладко. То и без стихотворение е сладко, но така – още повече.

Ела да се допрем. Така приличаме
на две врабчета във пейзажа зимен.
Любов ли ще е? Да не го наричаме
с такова тежко и голямо име.

Снегът от някой покрив ще се срути,
докато обитаваме момента,
и ще отлитне чувството нечуто –
перце от дим над чаша чай от мента.

Веднъж едни страхотни хора подариха на всички гости на сватбата си по една стихосбирка. „Любовта идва“ е точно на място, нали?
 Хубаво е също когато казвам стихотворения пред публика, аз ги казвам наизуст, но като се случи да се запъна, и няколко човека едновременно да ми подскажат, защото ги знаят. Представяш ли си!
 Също така ми подаряват цветя, украшения, алкохол, рисунки, играчки за елха, камъчета, шоколад и други вкусни неща, плетени чорапи, един път – жилетка. 
Също – дълбоката увереност, че ако попадна в чужд град без пари и без приятели, мога да вляза във всяка библиотека или книжарница и знам, че там ще ми помогнат, ще ми дадат жилетка и ще ме спасят.
 Душата ми е пълна с благодарност.

– Трябва ли да четеш, за да пишеш?

– Мисля, че трябва да си чел. После мислите, идеите, образите остават в ума ти, смесват се, отлежават, превръщат се в нещо друго. Когато си прочел една книга, никога повече няма да не си я чел. Прочел си я завинаги. Дори да я забравиш, тя вече е в ума ти и ти влияе. Също, трябва да живееш. Да ти се случват неща. Хубави, лоши, отвратителни, весели, да си намериш работа, да докосваш хора. 
И после… Може да напишеш нещо и то да е от значение и за някой друг, не само за теб. Дано.

– Кои са твоите любими поети и писатели?

– Иван Методиев, Иван Радоев, Валери Петров, Камелия Кондова, Константин Павлов, Костас Монтис, Борис Христов, Георги Рупчев, Христо Фотев, (…).

– Как реши да развиваш точно този талант? Кои са другите ти дарби, които в момента по-скоро стоят в ъгъла и само за кратко си им давала поле за изява? Знаем, че шиеш кукли за деца, че си била учителка, арт-терапевт в психиатрията в Раднево, драматург в старозагорския театър “Гео Милев”.

– Аз не умея кой знае колко неща. Филолог съм, това не е професия, а склонност на ума. Не ставам за учителка, пробвах и бях нещастна и в училището, и в частната школа. Не мога да пиша за неща, които не са ми интересни. Саможива съм. Бъркам в пресмятанията. Не мога да шофирам, да плувам и да карам колело. Не знам кое е ляво и кое дясно. Не понасям да ме командват или аз да давам нареждания. 
Кажи ми честно, какво ми остава, освен да си пиша стихотворенията?

Но в Раднево обичах да работя. Поставях пиеси с пациенти на болницата. Комедии. Бях търпелива, а обикновено не съм. Беше много хубаво. Работила съм така и с актьорите от театрална група „ВИЖ“ към Съюза на слепите, с деца с увреждания в Казанлък, в дневния център към Психодиспансера в Стара Загора. Това е по-близо до самодейния театър, отколкото до буквалната, целенасочена арт-терапия или пък до високото изкуство. И изобщо според мен не е терапия, а по-скоро рехабилитация. Творчество без претенции, само по любов. Създаване на нови, щастливи връзки със света, развиване на социални умения и важни черти на характера като воля, отговорност, памет, работа в екип. Приказното съзнание, че твориш, че създаваш друга реалност и я споделяш с хората. Може някога пак да приема такава работа.

– Обикновено творците са по-чувствителни и нещо малко може да ги събори. Кои са нещата около теб, които най-много те натъжават и разочароват?

– Всички хора са чувствителни, дори и да не го показват. Към всеки трябва да се отнасяме с внимание и уважение. Към всяко детенце и всеки възрастен, към всяка бременна жена и всяка небременна. Към всеки, в това число и към творците.
 Събаря ме умишленото зло.

– Какво те връща към живота, когато изпаднеш в депресия, какво те „презарежда”, как „прикоткваш смисъла”? Какво би посъветвала всички меланхолични натури?

– Най-лошото е да остана без работа. Трябва нещо да правя. Вероятно затова започнах да шия играчки. Ръцете да работят, умът да си отдъхне. Когато съм заета, нямам време да мисля за глупости и да се тревожа. Също така е важно човек да пие достатъчно вода, да яде храни в хубави цветове (виж плодовете и зеленчуците колко са красиви), да върви. Да спи винаги, когато може. Да прегръща любими хора. Да милва добри животни. Да плаче, когато му се плаче. 

И после минава.

– От 2010 г. благодарение на твоите думи, гласа на Марина Господинова, тромпета на Венцислав Благоев и пианото на Антони Дончев световната джаз класика пее и на български. Как се роди „Джап.БГ”, подготвяте ли нови изненади за феновете?

Водите на март

– Джазът пее на български! Да работиш дълги години с едни хора и с времето все повече да им се възхищаваш, е щастие. Най-голямата привилегия, на която се наслаждавам, е, че по време на концертите мога да слушам и гледам Марина, Венци и Антони дори не от първия ред, ами направо от сцената. Моята работа, освен че пиша текстовете, е да казвам стихотворения, да говоря забавни неща… някой път и попейвам (фалшиво) и е много смешно. Повечето концерти са в клубове, няма дистанция между изпълнители и публика, и атмосферата е топла и романтична. 
Нямам търпение за следващия концерт, но в момента не зная кога ще бъде той.
– Имаш и невероятен преводачески талант. Твои са преводите на любимите на децата ми книги на Джулия Доналдсън „Съчко“, “Патилата на метлата”, “Разбойникът плъх”, “Къде е мама” (ИК „Жанет 45). Би ли превеждала и други книги, от какво зависи това – от инициатива на дадено издателство или по твоя препоръка? 

– Благодаря за похвалата! Преводите започнаха с някои от песните за „Джазът пее на български“, някои текстове съм превела, други съм си съчинила и нямат никаква, дори и тематична връзка с оригинала. После пък преведох от руски и адаптирах песните за мюзикъла „Тримата мускетари“ за операта във Варна. Умът свиква да работи така. На ума му харесва!

Един приятел ми подари „Room on the broom“ на Джулия Доналдсън и аз я преведох за себе си. Стана бързо, лесно и вдъхновено, беше като чудо. Обичам да я рецитирам пред деца, поставих я като пиеска в психодиспансера в Стара Загора. Веднъж, по една Нова година, я изпратих като поздрав на Манол Пейков, той я одобри и когато се появи възможност, я издаде. Оттогава съм превела още 7 книги на тази авторка, четири от тях не са издадени още.

– “Това, с което си богат, не можеш да го притежаваш” на Иван Методиев е мисъл, с която се описваш накратко във Фейсбук. С какво си богата?

– С хората около мен, със света в мен и наоколо.

– Какво най-много обичаш да правиш? 

– Да слушам музика, докато чета или шия нещо. Да пътувам. Да говоря със сина си, защото той е умен и забавен, мисли бързо и винаги ме изненадва.

– Имало ли е случай, в който са се опитвали да “крадат” твои творби?

– Е, може да са пропуснали името на автора някой път. А преводачите какво да кажат, като тях още по-рядко ги споменават? Но това се учи. Мен ме научи Нева Мичева, че е недопустимо да говоря за дадена преводна книга, без да кажа на кого дължа възможността да я чета на български. Нева Мичева е толкова възхитителна личност, тя е част от моя пантеон на прекрасните същества, и аз никога не бих допуснала да се изложа пред нея повторно.

– Получаваш ли писма от хора, които искат да прочетеш техни стихотворения? За какво най-често искат съвети, ти какво им казваш?

Отказвам. Хората не искат мнение, искат да ги похвалиш. Обикновено казвам, че когато книгата излезе, ще си я купя и ще се наредя на опашка за автограф. 
Не искам да давам съвети.

– Какво би казала на хората, които имат талант, но са неуверени в себе си и не знаят как да го развият и покажат на света?

– Правете, каквото обичате. Много е важно за здравето.

– Кое е най-ценното при работата ти с млади дарования в литературен клуб “Без заглавие”? 

Ооо, а това колко е хубаво! Има един момент, когато всички пишем. Всички са толкова концентрирани, че и аз усещам как се концентрирам, усещам привличането на листа. Това също е чудо, как се случи да си създадем чувството за свобода и една такава рехава, не-лигава близост, и можем да пишем в присъствието на другите и това присъствие не пречи, а помага. Не знам как стана. Страхотно е. Много е важно за мен.

– Кой може да участва в клуба?

– В клуба участват младежи от 6 до 12 клас. Понякога идват един или двама, снощи се събраха 8 човека. Групата е малобройна и има време всеки да пише и да прочете, каквото е написал. Играем разни игри с думи, обсъждаме книги. Всеки път пишем текст, а темата избирам в последния момент, за да ми е интересно и на мен. Напримерррр… Да речемммм… всеки казва по едно съществително име (път, печка, стихотворение, козел, каквото и да е) и темата е „Пътят (печката, стихотворението, козелът), който не се побираше никъде“.

– Любимото ти твое стихотворение в момента?

Готов

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,

раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна. (…)

И пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба

от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,

и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,

и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

– Прекрасно е. Благодаря за готовността да бъдеш част от МУЗА БГ. Всъщност кое е най-досадното интервю, което си давала? Надявам се, че не оглавих тази класация.

– О, аз съм благодарна за вниманието. Някой е отделил време, за да ми зададе въпроси, и така отваря нови врати за стихотворенията, помага им да стигнат до други хора. Това има значение. Много е мило и смущаващо дори. 
Благодаря!

 

Интервю и снимки: Татяна Чохаджиева

Please follow and like us:
Tweet 20
fb-share-icon20